Иронията на Владимир Янкелевич

Владимир Янкелевич, Иронията, превод от френски Калоян Праматаров и Тодорка Минева, художник на корицата Борис Праматаров, СОНМ, 2023, ISBN 978-619-7500-47-9.

Какво представлява иронията, в какви форми се проявява, какви капани ни дебнат, когато стане дума за нея – именно на тези въпроси е посветена монографията на Владимир Янкелевич Иронията, написана не без ирония и с позоваване върху многобройни примери, свидетелстващи за огромната философска и обща култура на автора. Иронията е смъртоносна за илюзиите – твърди Янкелевич, – тя поставя всичко под въпрос, руши установените дефиниции, отхвърля самодоволните дедуктивни съждения. Благодарение на иронията човешката мисъл успява да се разпознае в огледалната рефлексия. Тя е движение на съзнанието, което снема напрежението от прекомерната сериозност на мисълта. Целта на иронията не е да ни остави да се измъчваме от хапливите сарказми, нито, посичайки всички марионетки, да постави друга марионетка на тяхно място, а да възстанови онова, без което иронията не би била иронична: тоест невинността на духа и вдъхновението на сърцето.

Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е известен френски мислител, културолог, музиколог, дългогодишен професор по морална философия и метафизика в Сорбоната, ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон, противник на философията, която “не говори нито на сърцето, нито на въображението”, и привърженик на определен тип мислене, който самият той нарича “мъдрост”.

"Иронията е самата подвижност на съзнанието, духът, който непрестанно оспорва и подлага на съмнение собствените си творения, за да съхрани живостта си и да остане господар на кодовете, културите и церемониалните форми. Иронията оспорва непрекъснато т.нар. сакрално-свещени предпоставки: с недискретните си въпроси тя руши всяко определение, неуморно съживява и обновява решението на всеки проблем, във всеки момент смущава високомерната педантичност, готова да се установи веднъж завинаги в една самодоволна дедукция. Иронията това е безпокойството и неудобният живот. Тя поставя пред нас вдлъбнатото огледало, в което ние се червим, когато се виждаме деформирани, гримасничещи, учи ни да не боготворим себе си и прави така, че нашето въображение да запази всички свои права върху непокорното потомство. Онзи, който остава глух за шепота ѝ, осъжда сам себе си на застинал догматизъм и блажено затъпяване."

От главата "Играта на любовта и хумора"

Изданието е част от проекта на издателство СОНМ "Културологични прочити на европейската история на идеите", подкрепен от Национален фонд "Култура" по Програмата за възстановяване и развитие на частни културни организации.