Фрагменти от статията на Жизел Сапиро "Литературните преводи. Между демократизация и неравенства" (мой превод) в изданието: Жизел Сапиро, Три статии, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2022.

 

 Понятието за демократизация на литературата може да се разбира в два различни смисъла: демократизация на достъпа до литературата в лоното на една общност и демократизация на Държавата на литературата, тоест на условията за навлизане в литературното поле. Въпросът за свободата на изразяване свързва тези две измерения, ето защо те се асоциират тясно с режима на либерална демокрация. Освен това са и резултат от широкия достъп до образование, развитието на печатното дело и книгоиздаването, автономията, с която се ползва светът на литературата, но също така и от модалностите за обществения подбор на участниците в него, който може да се основава повече или по-малко на неравенства в зависимост от класата, етноса, религията и социопола[1].

---

[1] Pierre Bourdieu, Les Règles de l’art, Genèse et structure du champ littéraire, Paris, Seuil, 1992; Gisèle Sapiro, „The Literary Field between the State and the Market“, Poetics, 31 (5–6), 2003, p. 441–461.

 Действително създаването на националните култури минава през признаването им за равни, поне на теория, защото, както ще видим, на практика продължават да съществуват йерархии, засвидетелствани от различния процент преводи в лоното на националната продукция: в доминантните страни преводът заема по-малък дял и числово (като процент от издателската продукция и оборот), и символично (относителен престиж), за което свидетелства маргиналността на преводите в съвременното англо-американско книгоиздаване (3%), за разлика от периферните страни, в които той достига до 65% от издателската продукция. Тези йерархии предполагат неравенства при достъпа до транснационалния литературен канон. Към тях се добавят и обществените неравенства (социопол, етнос), довели до ревизия на този канон от 80-те години на предходния век насетне.

Като цяло селекционираните автори във всяка страна [при формирането на световния литературен канон] са онези, които разполагат с най-добрите козове за достигане до върховете на литературния живот и до ръкополагащата власт, а именно белите мъже, произхождащи от семейства, пуснали корени от неедно поколение в националната култура, установени в културните центрове на страната (дори в столицата – в централизирана държава като Франция) и разполагащи с относително висок културен капитал . Жените, малцинствата, имигрантите, авторите, пишещи на регионални езици, са поставени в още по-неблагоприятни условия на международната литературна сцена. В библиотека „Плеяда“ – едно от светилищата в процеса на канонизация, са преведени само четири писателки, като всички те принадлежат на англо-американския свят: Джейн Остин, сестрите Бронте и Вирджиния Улф.