Андре Жид, Трактати, изд. СОНМ, София, 2022.

 

Превод от френски:

Тодорка Минева („Трактат за Нарцис. Теория на символа“; „Любовният опит, или Трактат за напразното желание“; „Ел-Хадж, или Трактат за мнимия пророк“; „Филоктет, или Трактат за трите вида нравственост“;„Завръщането на блудния син“)

 и 

Красимир Кавалджиев („Вирсавия“)

Размишлявайки за мястото на Андре Жид (1869 – 1951) във френската култура, Жан-Пол Сартр пише в статията си „Живият Жид“ от 1951 година: „Цялата френска мисъл през последните три десетилетия, независимо от нейните координати – Маркс, Хегел, Киркегор, волю-неволю трябваше да се определи и по отношение на Жид“. Автор на романи, повести, пиеси, трактати, критически есета, записки от пътувания, дневници, както и на обемна кореспонденция с творци като Пол Валери, Роже Мартен дю Гар, Франсоа Мориак, Джоузеф Конрад, Едмънд Гос и др., през 1947 година Жид получава Нобелова награда за литература. „Аморалистът“, „Фалшификаторите“, „Подземията на Ватикана“, „Пасторалната симфония“, „Изабела“, „Училище за жени“, „Тясната врата“ са част от творчеството му, достъпна и за българския читател. Формира се като творец под влиянието на Гьоте, Достоевски, Юго, Ницше, Юисманс, Оскар Уайлд, Рабиндранат Тагор. Нарича сам себе си „човек на противоречията“, но и „човек на диалога“, вярва, че в литературата има място както за естетиката, така и за моралната философия, а за реалната действителност и фикционалния свят твърди в своя „Дневник“: „Струва ми се, че всички ние участваме в един фантастичен парад и че онова, което другите наричат действителност, тоест външният свят, съществува в същата степен както и светът на „Фалшификаторите“ или на „Семейство Тибо“.

В периода 1891 – 1907 година Жид създава няколко произведения, които условно нарича „Трактати“, макар те да включват елементи от различни литературни жанрове. В тях излага схващанията си за изкуството в духа на постсимволистичната естетика („Трактат за Нарцис. Теория на символа“), размишлява за преходността на желанието („Любовният опит, или Трактат за напразното желание“), предлага ни разказ за изгубената вяра в думите, които, лишени от истинност, превръщат онзи, който ги изрича, в измамник („Ел-Хадж, или Трактат за мнимия пророк“), говори за трите вида морал: на добродетелта и жертвоготовността; на зачитането на върховния интерес на родината; на честта и почтеността („Филоктет, или Трактат за трите вида нравственост“), рисува образа на богатия, всесилен властник, пожелал да притежава всичко на ближния си, дори бедността му („Вирсавия“), а в „Завръщането на блудния син“ се позовава на евангелската притча, за да разграничи поражението от покаянието.

 

„

Но сега – нека го кажем! – аз съм сам. Какво да изкрещя от отчаяние? Защото вече знам, че съществуват пророци, които денем крият от предвожданите от тях народи безпокойството, уви, и безпътицата на своята душа, симулирайки някогашното си ревностно усърдие, за да потулят, че то е мъртво – те стенат, когато падне нощта и се озоват съвсем сами под оскъдната светлина на безбройните звезди и твърде далечната Идея може би, в която впрочем са престанали да вярват.

Из „Ел-Хадж, или Трактат за мнимия пророк“